Новини


27/08/2016

За пръв път от доста време насам стягам багажа си с много голяма доза несигурност. Тръгвам за една относително малка страна в югоизточна Азия. Ще си взема дъждобрана, това е сигурно… Но дали и колко ще е студено? Винаги съм свързвал Непал със заледения силует на Хималаите и с романтичния снежен образ от Холивуд, но пък отивам в разгара на лятото, когато е и сезона на мусоните. За храната нямам търпение – кърито и дал бат-а вече ми липсват силно. Индуската култура също ми липсва, със свободата си, живота си в настоящето и трезвото и смирено възприемане на света с всичките му несгоди и добри страни. Хайде стига с тази несигурност, подреждам последните неща в куфара, проверявам фотографската техника, прегръщам любимата и заедно поемаме към летището.

Както обикновено, полетът до Доха е по-скоро досаден – нито кратък, за да мине бързо, нито достатъчно дълъг, за да се успокоиш от голямото разстояние, което си преминал. По изключение този път сме избрали полет с по-дълъг престой в Доха: имам пъклен план (е, той е по-скоро на любимата ми) най-накрая да влезем в Катар и да разгледаме Доха, вместо да се шляем между супер-луксозните магазини на летището. Още повече, Катарските авиолинии предлагат безплатна 3-часова обиколка на столицата си за пътниците, които имат дълъг престой и малко късмет – обиколката се провежда 4 пъти дневно и има 22 места, т.е. ако нямаш късмет може местата да са се заели. За мое щастие за нас се намират места и в 19:00 потегляме под строй от гишето – пообъркана, поомачкана, поизморена разнородна група от 20-ина души. Заради строгите мерки за сигурност, обикаляме летището поне 2 пъти – от транзитния терминал се връщаме в зоната за пристигащи, от където минаваме паспортна и гранична проверка и най-накрая излизаме в Доха. Първият шок идва тук: в Доха е лято, температурата е 38 градуса в 19:30 и при залязло слънце, а влажността на въздуха е 95%. Най-близкото, до което мога да оприлича първоначалния сблъсък с Доха е влизане в гореща финска сауна през зимата, като пътеката за сауната е поне 50 метра през замръзналата градина. За 30-те метра от терминала до автобусчето всички се обливаме в пот, споглеждаме се с разбиране и вече леко съжаляваме за изоставеното прохладно летище. Обиколката не е кой знае какво, може би защото историята на Доха е от около 50 години – светкавично израстване от малко селище дало подслон на рибари и ловци на перли до модерен, футуристичен мегаполис. Благодарение на огромните залежи на природен газ (вторите най-големи в света), Катар разполага с привидно неограничен финансов ресурс и изобщо не се притеснява да го използва. Екскурзоводът ни всъщност е от Непал и се опитва да запълни пътуването до първата ни спирка с интересна информация за страната, но на практика се превръща в говореща статия от Уикипедия: “В Катар има само 300 000 катарци, всички останали са мигранти, основно от Азия. Това е улицата на посолствата, моля да не снимате тук. Катарците рядко работят. Емирът на Катар осигурява на всички катарци повече от всичко необходимо. Катар е около 11 000 квадратни километра и е разположен на брега на Арабския залив…”

SFS_4083

Пристигаме на първата ни спирка, слизаме от микробуса и пред нас се разкрива прекрасна гледка към скайлайна на Доха – десетките високи сгради стържат небето (все пак са небостъргачи) и едновременно с това се оглеждат нарцистично във водите на Арабско море. Имаме 15 минути да се полюбуваме на гледката, но още на 10-тата минута всички сме обратно в микробуса, толкова е горещо. Продължаваме към следващата спирка: Перлата. По подобие на Палмата в Дубай, и в Катар са си създали изкуствен полуостров насред водата, застроили са го плътно, подарили са на множество VIP-персони и “правилни” хора апартаменти и т.н. В крайна сметка, ако искаш да си купиш апартамент и Мадона да ти е съсед, това е мястото. Спираме на входа, инструктират ни къде може и къде не може да ходим и ни дават 30 минути. Тръгваме да пообиколим. Версаче. Гучи. Шопард. Ферари. Луи Вютон. Чакай, чакай… ФЕРАРИ?

SFS_4086

На улицата наред с модните бутици има шоуруум на Ферари, точно срещу шоуруума на Ролс Ройс. И на двете места има по 4-5 автомобила и по 1-2 клиента вътре. Ферари ми се пада по-близо и се приближавам към витрината. Вътре има мъж облечен в традиционно облекло – дишдаш. Зяпам го без да знам какво точно усещам, докато той излиза от магазина. До мен са двойка американци, които вероятно за пръв път са в тази част на света, тъй като много ентусиазирано искат да се снимат с мъжа. Всъщност този мъж се оказва около 18-19 годишен младеж. Съгласява се да си направят селфи заедно с американците, но само ако после го снимат и с колата му – спортно мазерати, паркирано пред шоуруума на ферари на входа на гигантски жилищен комплекс, построен на изкуствен остров насред арабско море. Докато арабското момче и жадните за нови култури амеркинаци си говорят на висок глас, на всички става ясно, че момчето си избира нова кола, очевидно ферари. Разхождаме се още малко и се качваме обратно в микробуса. Докато отиваме към следващата спирка изпитвам съжаление към катарците. Мисля си, че те са едни от най-нещастните хора в света. Потънали във великолепно хедонистично еднообразие, те се мъчат да си купят щастие с пари, например арабското момче си е купило мазерати, което го е направило щастливо за ден, месец, година, но сега избира нова, по-скъпа кола, защото старата не го прави щастлив вече. И когато си купи ново ферари, то ще го направи щастливо пак за ден, месец или година. И ще трябва да си купи нещо още по-скъпо. Сещам се, че някъде бях чел, че има само 2 неща, които излизат от кръга на хедонистичното еднообразие. Първото нещо е шумът – колкото и да обичаш да слушаш силна музика, идва един момент, в който, ако усилиш музиката още, ще изпиташ болка вместо наслада и съответно не го правиш. Второто нещо са изкуствените гърди. Веднъж подложила се на операция за уголемяване на бюста, жената винаги изпитва наслада от това, без да е необходимо да прави гърдите си по-големи на всеки 5 години (примерно).

Решавам, че няма кой знае защо да ги мисля катарците и се заглеждам през прозореца, докато паркираме за последната спирка – автентичният пазар на Доха. Ако сте били на подобен пазар в друга арабска държава, то този няма да ви изненада – подправки, плодове, платове, наргилета, ковани медни и прочее стоки и т.н. Обикаляме 30-ина минути в жегата и решаваме да хапнем нещо традиционно. Сядаме на открито близо до климатика (да, точно така, климатикът е на терасата и охлажда някакво мижаво пространство около себе си), поръчваме си местна храна и кока-кола и зяпаме наоколо. За десерта се местим в отсрещното заведение, където има невероятни арабски десерти – накърващо сладки и сочни. Връщаме се на летището и след около 2 часа излитаме за Катманду. Най-накрая.

По някаква банална причина, полетът ни закъснява близо 2 часа. Кацаме в Катманду и още при слизането от самолета разбираме, че този свят е много различен. Влизаме в салона за пристигащи, попълваме си имиграционните карти и докато чакаме на опашката за плащане на входната такса (30 долара), усещам, че спешно трябва да отида до тоалетната. Има табели, следвам ги, но стигам до затрупана с чували врата и ръкописна табела, че тоалетната не работи, молят ме да използвам тази на долния етаж. Обикалям салона със забързана крачка, ама долен етаж няма. Спирам човек от охраната, който не разбира английски, препраща ме при друг, който ме препраща при човек на гише, който пък усмихнато ми обяснява, че ще мога да ида до тоалетна след паспортната и граничната проверка. Връщам се обратно на опашката за виза, като се чудя какво ли биха ми направили, ако оставя очевидно послание в някой от ъглите на салона във връзка с неработещите тоалетни. Минаваме през всички формалности и след 10-ина минути си вземаме куфара и излизаме. Нашият гид ни очаква, посреща ни усмихнато, качва ни на колата и ни повежда към хотела. Там се уговаряме за стартираме около 8:30 на следващия ден и се разделяме с гида. Настаняваме се и лягаме да починем. Но сърце трае ли… След 2 часа на границата между дрямката и дълбокия сън, решаваме, че трябва да излезем на разходка в Катманду. Отделяме 4 изумителни часа на това начинание.

SFS_4156

През 2015 година мощно земетресение с епицентър на около 80км от столицата почти разрушава града. Следите са все още навсякъде – купчините строителни отпадъци, съборената мазилка, опасалите сградите скелета, дебелите греди, които подпират стените на някои сгради и т.н. Градът е потънал в прах и кал, също остатъци от земетресението. Толкова е прашно, че на места с натоварен трафик усещаш как прахолякът влиза в теб. Гадно. Но местните явно са свикнали – основното превозно средство в Катманду е мотопедът, има разбира се доста коли, а и велосипеди. Лудницата е жестока, наистина. Малко по Алековски, колкото и да ви го описвам, трябва да го видите с очите си.

SFS_4120

Докато се разхождаме, попадаме на автобусна спирка. Всъщност това е много натоварена улица, като около спирката автобусите понякога спират, кондукторът, който е също и някаква форма на товарач, слиза и започва да вика за къде пътува автобуса, хората се сбутват в желанието си да се качат, а кондукторът се овесва на някой от по-задните прозорци на автобуса и започва да “намества” хората вътре ей така, както си виси от прозореца, за да се оптимизира пространството. Да гледаш процеса е невероятно. А да го вижиш как се случва в движение е просто епично.

SFS_4144

И така обикаляйки, стигаме до един от големите пазари в Катманду. В града живеят около 4 милиона души и те трябва да си пазаруват. На този пазар се продават основно битови стоки – дрехи, кухненски съдове, готварска посуда, играчки и всичко друго каквото можете да се сетите. Много от нещата се продават направо на улицата, крясъците на продавачите малко стряскат в началото, но хаосът е толкова обаятелен в действителност, че ми се иска да застана някъде и просто да гледам неворятния мравуняк наоколо. За съжаление, най-яките места в ложата са заети.

SFS_4189

Намираме си място малко встрани от трафика и изумени се оглеждаме. Докато се чудим дали да задълбаем още в привидно безкрайния пазар, сме високомерно избутани настрани от господарката на всички места и пътища в Непал. Кравите са свещено животно тук и никой не ги закача, често с цената на още по-големи задръствания както за автомобилите, така и за останалите участници в движението.

SFS_4192

Кравата продължава по пътя си, а ние решаваме, че толкова ни стига за днес. Тръгваме отбратно към хотела.

SFS_4169

SFS_4174

Вечеряме и се отдаваме на заслужена почивка. Утре ще е голям ден – очаква ни културата на Непал.

Очаквайте скоро част 2

Вашият коментар:
Back to top