До Бали и назад – част 1

12 дни, 7 фотографа, 30 000 километра и един екваториален остров. И още много повече под повърхността.

В следващите редове ще се опитам да ви разкажа с какви впечатления се върнахме от остров Бали – едно от най-уникалните места на света, най-вече заради хората и неповторимата им култура. Казах, че ще се опитам, малко по Алековски – впечатленията и емоциите са толкова дълбоки, че едва ли силата на словото ще е достатъчна, но пък фотографиите ще допълнят липсващото.

И така… да тръгваме.

Първото впечатление, което човек си създава за остров Бали, е, че е много далеч. Още на летището в София знаехме, че ни очаква 23-часово пътуване (летателно време, престой и смяна на самолети). Не знаехме, че за наш „късмет“ в Катар, малка страна насред пустинята, ще има гръмотевична дъждовна буря, която ще блокира всички полети за няколко часа. Подобно събитие се случва веднъж на 5 години и превръща инфраструктурата на летището в малко и плитичко море. За щастие професионлизмът на авиокомпанията и наземния персонал ни помага да не си изпуснем връзката за Сингапур и всичко продължава по план. В Сингапур спираме за час и хората с вредни навици измежду нас търсят място за пушене. Следват последни 2 часа полет, при който пресичаме екватора и с няколкочасово закъснение кацаме на Бали. Умората бързо се стопява и забравяме часовата разлика – около 10:00 вечерта ни посрещат 80% влажност на въздуха и 25 градуса по Целзий. Всичко наоколо е различно, непознато, примамващо. Срещаме се с Декември и Къде (това са имената на нашите водач и шофьор) и се отправяме към Санур – първа нощувка на брега на Индийския океан и отърсване от умората след полета. За да изглежда всичко завършено, след полунощ нагазваме до кръста във водите на Индийския океан, колкото да отбележим присъствие, и изпълнени с очакване си лягаме.

Ден първи от същинското ни пътуване започва доста рано, 20 минути преди изгрев – дали заради часовата разлика или заради нетърпението да видим всичко на дневна светлина, така и не става ясно. Това, което веднага прави впечатление, е нагласата и излъчването на хората наоколо – усмихнати и добросърдечни, всеки заел се със своите си задачи или поел по своя път. Уникалното е, че за 30 минути около 10 души се спряха на една беседка, построена малко навътре в океана, просто за да се порадват на пейзажа за няколко минути и да погледат изгрева. Дотук със спомените за забързания начин на живот, с който сме свикнали. След закуска се отправяме към най-големия храмов комплекс на острова – Пура Бесаки (Pura Besakih). От уважение към религията е необходимо да сме облечени благопристойно, т.е. със саронг – дреха, която представлява парче плат и се „завръзва“ около кръста както на мъжете, така и на жените. Тъй като ни предстои относително често използване на саронг, решаваме, че ще е по-добре да си купим по един, вместо да наемаме във всеки храм. И така се озоваваме на място, където кипи производство, везане на ръка, тъкане и т.н. на саронги. Всеки си избира любимия цвят и десен и се отправяме към Пура Бесаки – стъпаловиден комплекс от 22 различни храма. В местните вярвания се смята, че колко по-високо на земята се намираш, толкова по-близо до божественото си. Така е избрано и мястото, където храмът да бъде построен – в подножието на най-високата планина на острова, Маунт Агунг – действащ вулкан, висок 3142 метра и изригвал последно през 1963 година. Събираме се на входа на комплекса, за да разгледаме неговия план и заварваме свободата в най-чистия й вид – 3-4 годишно дете спи в сянката на табелата, завито с няколко одеала и фактът, че нашият водач ни разказва интересни подробности на висок глас не само че не го притеснява, а и дори не го събужда. За съжаление не ни е разрешено да влезем в самите храмове, така че решаваме да се разходим до най-високата точка в комплекса, където да си починем и да изпием по един кокос – по тези географски ширини кокосите са пресни и пълни с кокосово мляко, което обратно на името си прилича на вид по-скоро на разреден сок, отколкото на мляко. Освен кокосите обаче, има още нещо, което европейското внимание просто не може да подмине – всички храмове са украсени с древния индуски символ за добър късмет и щастие – свастиката. За нас тя е вкоренена много дълбоко в контекста на нацизма, демоничното, непоправимото. А тук хората се молят под свастики… Докато блажено се любуваме на открилата се гледка, зад гърба ни, откъм върха се спускат неблагонадеждно изглеждащи тъмни облаци. Посещението ни приключва в лек ръмеж, който за 5 минути прераства в истински екваториален дъжд и след още 10 минути престава. За нощувка сме предвидили невероятен малък хотел насред земеделски район – 4 или 5 вили са пръснати в градината, заобиколена от всички страни от хълмове с оризови насаждения. По път спираме, за да се порадваме на уникалния зелен цвят наоколо (в последствие разбираме, че оризът все още не е узрял и затова е зелен; точно преди жътва става жълт на цвят), при което всякакви хора се спират, за да ни попитат кои сме, от къде сме, как сме, харесва ли ни тук и т.н. – правят го абсолютно безкористно, без да ни възприемат като “касички”. Привечер стигаме до хотела и блажено се потапяме в атмосферата на безвремие – банята е на открито (на следващата сутрин, докато се къпех малко преди изгрев, лекият дъжд се смесваше с водата от душа – усещането е неописуемо), наоколо има само хълмове с оризови тераси, стаите отвън и отвътре са с барелефи като храмове, леглата са с балдахин, терасата е гигантска и на нея има легла и т.н. и т.н. Не ми се иска да си лягам – това неизменно означава, че утрото ще дойде и ще трябва да си тръгна. Но пък всеки край е ново начало, мисля си докато заспивам.

Коментари